петък, 9 септември 2011 г.

Буйновско и Триградско ждрело - частица от Родопите

За пореден път се убеждавам ,че пътят към хубавите неща е труден ,а често и дълъг.Е ,нашият път до Девин ,мина през Созопол ,което автоматично направи пътуването ни с осем  часа по -дълго  .Но нищо ,така пък насладата е по-пълна и радостта от изживяното още по-бурна.
Пристигаме в Девин на свечеряване и имаме време точно за един час отмора в минералния басейн на хотела и за дълга  вечеря под звуците на родопски гайди.Релакс за душата.Няма свирещи клаксони ,няма чалга ,няма сергии с надуваеми дюшеци ,само ние и Родопите.

Разходките започнаха на следващият ден .След кратко приключение с акумулатора ни ,който се оказа изтощен за разлика от нас, потеглихме към Буйновско ждрело.Целта беше да видим ждрелото на река Буйновска и Ягодинската пещера.Тук, може би е мястото да ви споделя ,че ние никак не обичаме пещерите.Едни такива студени ,влажни ,тъмни и неприветливи.Никак даже не ги харесваме.Посещаваме ги ,когато се налага заради печатчето от книжката на 100-те национални туристически обекта.
Бавно навлизаме в ждрелото .Подминаваме и първите знаци "Еднолентов път с насрещно движение",които сами по себе си будят учудване как точно се извършва това движение.Пътят става все по-тесен ,а реката лъкатуши край него .Скалите надвисват над нас и през зъберите им едва се процежда частица небе.

Хладно е и влажно .Даже въздуха е тежък.Има ли дни ,в които слънчицето да докосва водата ?Има ли зими ,в които снега да се стопява по пътя?И всичко това цели десет километра.
Стигаме до платеният паркинг.Че е платен паркинга се разбира по табелите и по двата лева ,които ти вземат за престоя.Но така или иначе нямаме друга алтернатива и оставяме колата.Вземаме прословутото печатче и .....оставяме Ягодинската пещера за някой друг път.
А сега накъде?Докато се захласвам по камъните,продаващи се на няколко сергии край входа на пещерата ,виждам че съпругът се навърта около един УАЗ.Реших ,че пак са го налегнали мили военни спомени ,но се оказа ,че въпросните УАЗ-ки предлагат оффроуд преход до погледната площадка Орлово Око.Не мислихме много ,а направо се качихме.Тръгнахме по тесен асфалтов път до с.Ягодина - разбира се ,еднолентов с насрещно движение.Джипа се движеше с приятна скорост,а ние отзад хванати за винкелите  ,развявахме коси и се радвахме на разходката.
След с.Ягодина започна истинският оффроуд.Човекът ,който управляваше автомобила - Васко се оказа състезател по оффроуд и ни показа завидни умения в изкачването на почти непроходимият път.
Ето го звера :)


Разбира се ,имаше много по-лека и приятна алтернатива ,но нашият водач избра именно този труден и неравен терен .Един път ,за да блеснат спосбностите му и втори път ,за да бъде нашето изживяване истински екстремно.На няколко пъти имах чувството ,че ей сега колата ще спре ,ще забуксува и ние от тук нататък сме пеш и ще се чудим кой път да хванем .Дуг път пък след като изкачим някой много стръмен участък ,поглеждах назад и едва ли не развявах шапката си на победител .И след около 30 мин подскачане и друсане ,способстващо изхвърлянето на всякакъв вид бъбречни камъни ,ние бяхме на върха.Погледнат площадка Орлово Око се намира точно до връх Св.Илия ,който е с височина 999 м.Символична височина наистина ,но достатъчна ,за да ти даде поразяваща гледка над Родопите чак до Пирин и Рила ,които в случая ние не видяхме,заради тежката мараня ,но да речем ,че си представихме къде точно се намират .
връх св.Илия
Постояхме около 10 мин ,направихме няколко фотки и установихме ,че там ,където отива автомобил винаги има много хора.Което от една страна пречи на удоволствието ,от друга страна те радва,че толкова хора посещават дори и такива отдалечени точки на страната ни.Но все пак нека се радваме на Родината си и на това,че всички я обичаме.Има разходки за уединение ,но има и разходки за атракции .


Слизаме надолу .Силно се съмнявахме ,че старият военен УАЗ ще се върне по същият път ,но той според мен надскочи себе си и ни предложи още адреналин ,от който ние подобавашо се възползвахме.

Надолу ,снимано от подскачащата УАЗ-ка
 А долу ни чакаше задръстване като пред софийски светофар.
Стигаме по най-бързият възможен начин до Пежото и тръгваме към Триград.
Триград се оказа всъщност село.Подвеждащо име на град ,а всъщност село.Но преди да стигнем до селото минаваме през не по-малко живописното Триградско ждрело на река Триградска .Реката дори влиза в пещерата Дяволското гърло и излиза от там ,след което се влива с река Буйновска.Това  ждрело е малко по-късо - седем километра е ,но същинската му част е 2-3 км .Поглеждайки скалите отдолу, в най-тясната му част имаш чувството ,че зъберите им почти се допират .За миг се чувстваш като в капан ,в желязната хватка на стръмните ,отвесни варовикови скали през които реката е пробивала път хиляди години .А ние сега минаваме с автомобилите си ,тъпчем гръбнака й по мостовете и замърсяваме въздуха й с изпаренията от двигателите си .
Ето я и пещерата Дяволското гърло.Тук вече решихме ,че ще влизаме.Все пак да не ставаме за резил .То страх ,страх ,ама все пак си е природна забележителност .Изчакахме групата да се събере - бяха минимум 50 човека.Хубавото на тази пещера й е ,че влизането в нея на всеки 30 мин .В Ягодинската е на всеки час ,а и там прехода е по-дълъг /не че нещо може да ни уплаши на тема преход след Ботев/ ,а и доста по-хладно.Така или иначе решихме,че ще разгледаме Дяволското гърло.Интересна информация получихме за въпросната пещера.Всъщност през нея минава река Триградска и образува най-големият подземен водопад на Балканите - цели 42 м .След като се премине през Бучащата зала ,която е втората по големина пещерна зала в България изкачвайки се по 301 стъпала се минава покрай водопада и се излиза от пещерата.Има две версии Дяволското гърло да носи това име ; 1.На входа на пещерата има образувание ,което прилича на Дяволска глава . 2. Каквото е влязло през входа на реката нищо не е излязло .Реката минава със страхотна сила през много стеснени участъци и натрошава всичко по пътя си.Правени са опити с трупи ,които са излизали натрошени на малки клечици ,а сега вече неизследваните територии на пещерата се изследват като водата се оцветява .
Излизаме от пещерата и продължаваме към Триград .Целта ни беше един стар римски мост ,който видяхме на картичка пред пещерата ,но впоследствие така и не открихме.За сметка на това ,търсейки го поговорихме с местните ,поснимахме ги ,открихме колко гостоприемни и дружелюбни хора са ,как се борят с несгодите на планината и на отдалечеността на селото им .

Разходката за деня ни завърши приятно с откарването на две Триградски баби до дома им в отплащане за малката фотосесийка ,която им спретнах .

По обратният еднолентов път ,осеян с огледала ,за да наблюдаваш дали идва насрещен автомобил  този път успявам да погледна встрани.Открих скрит водопад ,до който нямаше пътечка и за да стиган до него просто прецапах през реката .Ох ,колко студена ,макар и плитка се оказа тя.

Прибираме се в Девин .Нека отново релаксираме и се подготвяме за утре.Утре се прибираме ,но ще прекосим половин България.Любимо занимание - да пътувам .

Обратният път определено не беще съшият.Решихме да минем през Кричим ,за да погледнем прословутите язовири Цанков Камък и Въча.Другата родопска особеност.Язовири колкото ти душа иска.Но тях ще ги обикаляме друг път .Засега ще поснимаме от пътя величествените скали ,ще погледаме новоизникналите къшички на язовир Въча .
Ще си купим минерална вода от Михалково ,ще ударим печатче в Перущица ,а после и в Карлово.А след Карлово разбира се сме си почти у дома.И гледаме Стара Планина откъм Север и извивките на Янтра,но родопските гайди още пищят в ушите ми ,а родопските баби все още се усмихват пред очите ми .